Свободата на реда и редът на свободата

Основното значение на думата свобода е във възможността на отделния човек да проявява собствената си воля или в липса на ограничения от обществен, политически или друг характер. Звучи толкова добре, нали? Правиш каквото си искаш без да се съобразяваш, с каквото или който и да е...
Ставаш сутрин, првиш си чай или кафе, поглеждаш препълнилия се кош за буклук и просто го изхвърляш през прозореца. Тръгваш за работа, качваш се в натъпкан, стар тролейбус без да дупчиш билет, възмущавайки се от лошите условия по предвижване, пристигаш на работа с час закъснение и бързаш да запалиш цигара в офиса си под носа на колеги и клиенти, денят минава неусетно, удължаваш си обедната почивка с половин час, за да можеш след като обядваш да се разходиш и по магазините. Илизаш вечер с приятели и поувлякъл се в приготовленията, гледаш да наваксаш по път с колата – пропускаш един друг знак „стоп”, решаваш, че бързаш повече от пресичащите на пешеходната пътека деца и възрастни хора и най-демонстративно си спираш колата на тротоара пред входа на заведението, изпиваш две-три питиета и се качваш обратно в колата... и така до утре сутринта, когато всичко започва отново....
Да, добре си живееш така, докато излизайки от входа не ти падне нечий друг плик с боклук на главата или някой по-бързащ от теб не те засече на пътя... Ех и по- големи терикати от теб имало. И си казваш: „Абе свобода, свобода... ама трябва да има някакъв ред в тая държава”.
И тук идва мястото на правилата. Как по лесно се живеело, когато всички спират на червен светофар и по-спокойно пускаш децата си да ходят пеша на училище, пресичайки двата големи булеварда, та нали там има пешеходна пътека.... и автобусите са по-чисти и редовни, когато всички си дупчат билет, пред банката вече не чакаш по половин час, защото служителката е закъсняла или е решила, че е време за поредната цигара или обменена клюка с колежката и всичко някак си върви по-лесно и спокойно.
Да, често СВОБОДАТА бива бъркана със СВОБОДИЯ, и за много хора правилата биват създавани с една единствена причина – да се нарушават. Повече от дест години демокрацията за много беше символ именно на свободията и всеки се възмущаваше и от мръсотията наоколо, и от дупките на пътя, и от изпочупените пейки в градинките, но отминаваше всичко това само с цъкане и в същия момент си пускаше опаковката от вафла на земята, с оправданието – „Ами няма кош...”
Успели да се доберем до Европейският съюз, си казахме: „Сега и тук ще стане чисто и подредено като в Германия”, очаквайки може би именно германците или някой друг от ЕС да дойдат и да ни изчистят боклуците, а те освен че не дойдоха, ни наложиха и санкции, за това, че не си ги чистим сами. И нас ни заболя.... Защото, нас българите ни боли най-много, когато ни „удари в джоба”. Асоциирайки се към Европа с още повече права, като свободното пътуване например, постепенно разбрахме, че всъщтност добрата организация на развитите страни от Европейския съюз се крие преди всичко в правилата и тяхното спазване. И че германците, освен че пътуват по хубави пътища, разхождат се в чисти градинки и паркове, акуратно си изхвърлят буклука разделно, а за всеки изхвърлен фас на улицата плащат глоба.

Усещане за време

Времето е наше е казано, но за да е така, ние трябва да сме във времето – адекватно и пълноценно.
Времето е онова нещо, което вечно тече, бърза, променя се и никога не може да бъде върнато обратно. Толкова лесно би било, когато направиш някоя грешка да си върнеш часовника с няколко часа назад и да поправиш стореното, но това е възможно само в филмите за Хари Потър. Машината на времето не същества, колкото и да ни се иска да я има. Времето тече само в една посока, като влак по железопътните релси и не бихме могли да го върнем обратно по друг начин освен в спомените си. Това от своя страна, би могло да бъде опасно и нередно, когато прекалено много се връщаш назад в спомените си за отминалото, търсиш, грешки и премисляш станалото, ти губиш представата си за реалността и усещането си за времето Тук и Сега.
Доста са хората изгубили това усещане, не успели да се адаптират към тази непрестанно променяща и развиваща се вселена. Доста са хората завинаги изпуснали влака, пътуващ към днешния ден, останали там, някъде на гара без име и дата. Те сякаш са завинаги закотвени на тази гара, посрещат и изпращат влаковете, така както посрещат и изпращат годините, само като странични наблюдатели, без да са част от цялото това пътуване.
Пред очите им влаковете биват подменяни, осъвременявани, подобрявани, оборудвани с нови технологии, по- удобни, по- лъскави, по- уютни. Друг път влаковете са мръсни и изпочупени, нуждаещи се от спешна подмяна.
Пътниците в тях също се променят, понякога са повече друг път по- малко, едни са бурни и неспокойни, други умни и интелигентните, но винаги с ясна посока напред. Те следват пътя си, пътят НА времето, пътят ВЪВ времето.
Това са тези хора, адаптирали се, целеустремени, готови да се борят, да се доказват да се развиват и променят така както се променят и влаковете, така като се променя и светът около тях. Хора с усет към животът и с усет за времето в което живеят.
Някой се качват на погрешният влак, тръгват в погрешната посока – случайно или не. Едни разбират на време слизат и сменят влака, а други завинаги остават в погрешният влак.
Има хора, които потеглят от малки и самотни гарички решени да стигнат до голямата цел, внимателно и търпеливо изчакват влакът, който да ги заведе до там. Или такива, които се качват от големи и модерно устроени гари, тръгват в дадена посока, но стигат до малка гара някъде в пустошта. За едни пътят е лесен и безпроблемен, за други се налага често да спират или да сменят влака, при някоя от тези спирки част от тях никога не се качват отново и се превръщат в посрещачи, а при други сменения влак се оказва успешният. Въпрос на усет или на късмет. Усет за влак.... усет за време.
Някой хора просто се раждат с усет, за тях е лесно да се приспособят в обстановката около тях и във времето, в което се намират. Други хора се научават да усещат времето, налучкват, рискуват, играят на играта „Живот”, един път печелят, друг път губят, вземат си поука и продължават напред или не си вземат и губят отново. Понякога този усет ни подвежда, често просто не се вслушваме в него, пренебрегваме го дори и често да съжаляваме след това. Понякога просто осъзнаваме че не сме се родили в правилното време и това води до печален край.
Вярно е, че времето тече и се променя, но то следва естественият ритъм на човечеството. За някой пагубно бързо, а за други убийствено бавно. То е управлявано от нас хората, или поне определена група от нас. Някой биват машинисти, други пътници, а трети просто посрещачи, на гарата без име и дата, някъде там... във времето.

Съвършеният човек търси всичко в себе си, а нищожният в другите

Абсолютното съвършенство предполага пълна завършеност и пълно познание за всичко, за всеки един обект или явление, който някога е съществувал, както и знание как да се извърши всяко желано действие, независимо от сложността му. Съществува ли такова пълно съвършенство и има ли съвършени хора или това е по- скоро родено от човешката мисъл. Всеки човек е такъв, какъвто сам решиш да бъде. Когато е достатъчно сигурен в себе си и в собствените си възможности и когато очаква от себе си нещо голямо и вярва, че е способен да го постигне, той наистина би могъл да го направи. Може би в това се крие и съвършенството, да осъзнаеш, че си шедъовърът на собствения си живот и че всичко в него зависи преди всичко от теб самия. В този ред на миски българската поговорка “Това, което сам си направиш никой неможе да ти го направи” ми звучи много на място.
Дали е съвършенство, себе познаване, вътрешна вибрация или „Божа работа”, дали е плод на много труд или на комбинация от гени успехът на един човек зависи преди всичко само от него самият, и осъзналите това могат да бъдат разглеждани като една друга категория хора, по- виша от всички онези другите, които все още чакат богатство, успех и благоденствие да им паднат от небето.
За да се доближиш до съвършенството преди всичко трябва да откриеш себе си... това, което си и това, което искаш да бъдеш, какво мислиш и чувстваш и в какво вярваш, колко далеко искаш да стигнеш и през какво си готов да минеш. Осъзнаеш ли веднъж това, ти ще поемеш по своята посока уверено, защото ще знаеш, че това, към което се стремиш е там някъде и те чака и че ти само трябва да достигнеш до него. Също така и ще осъзнаеш, че единственият виновен за това да не достигнеш до него не са пречките по пътя, а ти самият - за това, че не си успял да ги заобиколиш, преодолееш или предвидиш.
Сещам се за Аладин от приказките от 1001 нощ, дали той е в категорията на нищожните след като е постигнал всичко благодарение на неговият дух от вълшебната лампа, защо тогава е смятан за герой? Но се сещам и друго, когато има кой да му помогне, човек няма да отхвърли помощта, защото се стреми към съвършенство и трябва да направи всичко сам, защото това не е съвършенство, това е пагубно самоизтъкване. Съвършенството се крие не в това да отхвърляш всяка чужда помощ, а в това да знаеш в кой момент да я потърсиш и от къде би могъл да я получиш - кога и какви точно да бъдат трите желания на Аладин към Джина от тайната лампа. Вярно е , че ние не живеем в приказки и няма вълшебни лампи с изпълняващи желания духове, или поне аз не съм намирала, а в същото време ни се налага да се борим с четиридесетте разбойника, като наградата не би била пещера с злато и съкровища, светът в който живеем не е лесен и не се пробива лесно в него и точно в това се крие геройството да повярваш, че Ти, точно Ти можеш да постигнеш нещо и след това да намериш начин и да го направиш. "Ти създаваш собствената си вселена, вървейки по пътя си." - е казъл Уинстън Чърчил и сам е доказъл думите си, правейки от своят път магистрала.
Не лесно да се стремиш към съваршенство, но още по- трудно е да осъзнаеш, че искаш да вървиш по този път. Да не почувстваш нужда да търсиш и намериш себе си и мястото си в този свят, да не се бориш и да не се докажеш това прави един човек нищожен. Прави го незначителен и ненужен за себе си, за света, за вселената. Тези хора не търсят... те чакат. Нямат вяра, имат само неосъществими надежди, имат скромни нуждички, които се стремят да задоволяат и това им е достатъчно. Хранят душата си с хляб и сол и търсят зрелището в лицето на останалите. За неуспехът си обвиняват съдбата; родителите си; учителят, който имал своите лубимци, а той небил сред тях; шефът, който никога не го забелязъл; приятелите му за това, че не разбират чувството му за хумор и така нататък... списъкът е безкрайно дълъг и вината винаги е на някой друг.
Човек не се ражда нищожен или съвършен, сам избира по кой път да тръгне или да остане винаги на едно място. Не всеки притежава силата и мъдростта, не всеки е носител на волята и разума, но всеки сам избира дали да ги търси или да продължи по лесният начин, да се задоволява с това, което има или да се бори за повече. Защото всеки сам пише своята история и всеки сам държи писалката на съдбата. Мисля, че Хенри Форд беше казал „Независимо дали си мислите, че можете, или че не можете, и в двата случая сте прав.” Разбира се, че е лесно да си измислиш хиляди причина да направиш или не направиш нещо има и лесни оправдания за това защо нещо не се е получило, но когато намериш тази причина в теб самият това вече те прави „по- голям” човек.

Един ден на клошара през погледа на бездомното куче

Какво е това, отново шум от ходещи токчета. Тези хора нормални ли са – не могат ли да ходят без да се качват на кокили? Ааа... стопанинът ми също се размърда. Добре, сега ще можем да отидем и да хапнем нещо...
Така е всеки ден. Аз и стопанина ми живеем на пейката под голямото дърво в парка. Той е архитект. Построил е повечето сгради наоколо. Пък аз........... аз съм най-добрия му приятел. Казва ми Ташко (от френското “tache” - петно), защото имам тъмно петно на муцунката. Той ми го измисли – много е умен.
Какво? Звучи ви като увод на глава на книга. Да, това е нашата книга. Казва се “Един ден на клошара през погледа на бездомното куче”.
Да, стопанинът ми е клошар. Нищо, че е построил домовете на толкова хора. Сега той няма дом. Но някога е имал – живял е в голямата къща отсреща. Когато е много студено се преместваме в мазето й, но ако времето е добро и двамата предпочитаме нашата пейка. Имал си е семейство – хубава жена и малко момиченце с къдрави коси. Един ден са се прибирали с колата, смеели се... Дъщеря му казала “Тате виж.....” и се чул силен трясък. Те загинали, а той останал сам.
Сега си живеем тук двамата. През деня се разхождаме, търсим храна. Когато се изморим той сяда, а аз се сгушвам в него и слушам неговите истории. Разказва ми за сградите, които е построил, за хората които е познавал. Понякога срещаме някой от тях, но те го отминават – дали защото не са го познали или защото се срамуват от него.
Хората не го разбират, мислят го за луд. А той е толкова умен. Той е гений. Много често си мислим как ще оправим България, обсъждаме политиците. Моят господар знае по-добре от тях какво да направи. Защо ли държавата не се управлява от такива като него, ами от костюмирани бастуни които само се усмихват.
Често и рисуваме. Той рисува, а аз го гледам. Прави проекти на нови сгради. Някой ден ще ги построим всичките – може би когато той стане президент, но не сега, защото той харесва Първанов. А мене ще ме направи вицепрезидент и ще бъда първото куче вицепрезидент в света. Той казва, че сме чудесен екип. И аз мисля така - свикнали сме навсякъде да сме заедно и всичко да си поделяме. Когато намерим храна я делим на две. Понякога жената от хлебарницата на другата улица му дава хляб, а той го разделя на четири парчета – две за него и две за мен. Той изяжда първо едното, а другото го оставя за после, а аз го поглеждам и правя каквото и той, защото знам че е много умен и винаги е прав.
Аз също му помагам. Веднъж една група пияни момчета минаха покрай нас, видяха го, започнаха да го ритат и да му викат “Що спиш на пейката бе циганин, намери си работа”. Аз започнах да лая, ухапах единия и те избягаха.
Така си живеем ние, всичко си поделяме и си помагаме. Дори сме решили някой ден да напишем книга. Той ми каза, че аз ще я напиша защото съм имал заложби на добър писател. Ама ми каза да изчакам малко, защото светът още не е готов да чуе нашата история....

ОТ НЮ ЙОРК ДО БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ЕДИН ОБЕКТИВ

Той е фотограф на Нюйоркското музикално списание „Billboard”, но посети България само като турист. Дори и професионалният си фотоапарат беше заменил с джобен – аматьорски вариант и предпочиташе да е пред обектива му, а не зад него. „Фотограф в отпуска” – често се шегуваше той и гледаше да се наслади максимално на десетте си почивни дни в България.
Разказа ни, че бил тръгнал от Ню Йорк с много резерви и страхове, нямал представа какво би могъл да очаква от намиращата се на другият край на света малка България. Търсел информация в Internet, но това което намирал там било информация за това как да си опазиш портфейла от циганки – джебчийки или че българите кимали при „ДА” и „НЕ” в обратната на другият свят страна. В момента, в който кацнал на летището и видял познатите лица обаче, разбрал, че няма от какво да се бои.
Срещна се с градската атмосфера на София, стана част от празнуващи осми декември студенти в зимния курорт Банско, наслади се на историческа разходка из калдъръмени улички на Копривщица и се потопи в зимната приказка в Боровец.
„Природата на България е изумителна, никога не съм предполагал, че съществуват такива величествени планини...” с типичната си американска любезност отговаряше той пред всеки, който го попита какви са му впечатленията от страната ни. А желаещите да го попитат не бяха малко.
„Хората са невероятно любезни с мен, не бях очаквал такова нещо, имах контакт с много хора, и никой не ми каза една лоша дума, никой не ме погледна „накриво”. В първият момент като гледах от прозореца на таксито, сериозните лица на натъпканите в автобусите на градският транспорт лица си мислех, колко студени хора живеят тук, но колкото повече общувах с тях виждах колко са топли и емоционални.”
Изумлението му от историята ни беше голямо, а аз с нескрито удоволствие цитирах важни дати и години от историята ни и отбелязвах че през това време Америка е била обитавана само от индианци или, че Колумб дори и не си е помислял да тръгне на изследователски поход, а той примирено се съгласяваше.

Опитах се максимално да го запозная с българската национална кухня, постарах се да опита всичко от „Шопска салата”, през „Сарми” и „Пилешка кавърма”, до „Бански старец” и „Мешана скара”. Единствените неща, които не му харесаха бяха Айран и „Пилешки дробчета”.


„Всичко, което опитах беше, толкова „изпълнено с вкус”, не съм опитвал нещо по вкусно.” За съжаление ракията му се видя прекалено силна, но за сметка на това българската бирата стана едно от най- любимите му питиета.
Няколко пъти му зададох въпроса „Кое нещо те изненада неприятно?” на първите няколко пъти любезно отмина въпроса ми, но след упоритото ми настояване получих и своят отговор.
„Изненадаха ме софийските улици, многобройните дупки по тях и спрелите по тротоарите коли, хората нямаха от къде да минават. Изненадаха ме също и големите контейнери за смет сложени по тротоарите дори на централните градски улици, а също и чакащите в студа хора по спирките на градски транспорт, не знам дали е така, но изглеждаха сякаш чакат вечно...”

Другите неща, които го поразиха бяха колите на газ, стори му се изключително рисковано и опасно да „има толкова много подвижни бомби по пътя.”
На раздяла на летището ми каза „Нямам търпение да се върна пак, но този път през пролетта, зимата ми се стори малко студена.” А аз нямам търпение да го посрещна отново през пролетта защото искам да го запозная с още много неща от българската култура.