Един ден на клошара през погледа на бездомното куче

Какво е това, отново шум от ходещи токчета. Тези хора нормални ли са – не могат ли да ходят без да се качват на кокили? Ааа... стопанинът ми също се размърда. Добре, сега ще можем да отидем и да хапнем нещо...
Така е всеки ден. Аз и стопанина ми живеем на пейката под голямото дърво в парка. Той е архитект. Построил е повечето сгради наоколо. Пък аз........... аз съм най-добрия му приятел. Казва ми Ташко (от френското “tache” - петно), защото имам тъмно петно на муцунката. Той ми го измисли – много е умен.
Какво? Звучи ви като увод на глава на книга. Да, това е нашата книга. Казва се “Един ден на клошара през погледа на бездомното куче”.
Да, стопанинът ми е клошар. Нищо, че е построил домовете на толкова хора. Сега той няма дом. Но някога е имал – живял е в голямата къща отсреща. Когато е много студено се преместваме в мазето й, но ако времето е добро и двамата предпочитаме нашата пейка. Имал си е семейство – хубава жена и малко момиченце с къдрави коси. Един ден са се прибирали с колата, смеели се... Дъщеря му казала “Тате виж.....” и се чул силен трясък. Те загинали, а той останал сам.
Сега си живеем тук двамата. През деня се разхождаме, търсим храна. Когато се изморим той сяда, а аз се сгушвам в него и слушам неговите истории. Разказва ми за сградите, които е построил, за хората които е познавал. Понякога срещаме някой от тях, но те го отминават – дали защото не са го познали или защото се срамуват от него.
Хората не го разбират, мислят го за луд. А той е толкова умен. Той е гений. Много често си мислим как ще оправим България, обсъждаме политиците. Моят господар знае по-добре от тях какво да направи. Защо ли държавата не се управлява от такива като него, ами от костюмирани бастуни които само се усмихват.
Често и рисуваме. Той рисува, а аз го гледам. Прави проекти на нови сгради. Някой ден ще ги построим всичките – може би когато той стане президент, но не сега, защото той харесва Първанов. А мене ще ме направи вицепрезидент и ще бъда първото куче вицепрезидент в света. Той казва, че сме чудесен екип. И аз мисля така - свикнали сме навсякъде да сме заедно и всичко да си поделяме. Когато намерим храна я делим на две. Понякога жената от хлебарницата на другата улица му дава хляб, а той го разделя на четири парчета – две за него и две за мен. Той изяжда първо едното, а другото го оставя за после, а аз го поглеждам и правя каквото и той, защото знам че е много умен и винаги е прав.
Аз също му помагам. Веднъж една група пияни момчета минаха покрай нас, видяха го, започнаха да го ритат и да му викат “Що спиш на пейката бе циганин, намери си работа”. Аз започнах да лая, ухапах единия и те избягаха.
Така си живеем ние, всичко си поделяме и си помагаме. Дори сме решили някой ден да напишем книга. Той ми каза, че аз ще я напиша защото съм имал заложби на добър писател. Ама ми каза да изчакам малко, защото светът още не е готов да чуе нашата история....