Един ден на клошара през погледа на бездомното куче

Какво е това, отново шум от ходещи токчета. Тези хора нормални ли са – не могат ли да ходят без да се качват на кокили? Ааа... стопанинът ми също се размърда. Добре, сега ще можем да отидем и да хапнем нещо...
Така е всеки ден. Аз и стопанина ми живеем на пейката под голямото дърво в парка. Той е архитект. Построил е повечето сгради наоколо. Пък аз........... аз съм най-добрия му приятел. Казва ми Ташко (от френското “tache” - петно), защото имам тъмно петно на муцунката. Той ми го измисли – много е умен.
Какво? Звучи ви като увод на глава на книга. Да, това е нашата книга. Казва се “Един ден на клошара през погледа на бездомното куче”.
Да, стопанинът ми е клошар. Нищо, че е построил домовете на толкова хора. Сега той няма дом. Но някога е имал – живял е в голямата къща отсреща. Когато е много студено се преместваме в мазето й, но ако времето е добро и двамата предпочитаме нашата пейка. Имал си е семейство – хубава жена и малко момиченце с къдрави коси. Един ден са се прибирали с колата, смеели се... Дъщеря му казала “Тате виж.....” и се чул силен трясък. Те загинали, а той останал сам.
Сега си живеем тук двамата. През деня се разхождаме, търсим храна. Когато се изморим той сяда, а аз се сгушвам в него и слушам неговите истории. Разказва ми за сградите, които е построил, за хората които е познавал. Понякога срещаме някой от тях, но те го отминават – дали защото не са го познали или защото се срамуват от него.
Хората не го разбират, мислят го за луд. А той е толкова умен. Той е гений. Много често си мислим как ще оправим България, обсъждаме политиците. Моят господар знае по-добре от тях какво да направи. Защо ли държавата не се управлява от такива като него, ами от костюмирани бастуни които само се усмихват.
Често и рисуваме. Той рисува, а аз го гледам. Прави проекти на нови сгради. Някой ден ще ги построим всичките – може би когато той стане президент, но не сега, защото той харесва Първанов. А мене ще ме направи вицепрезидент и ще бъда първото куче вицепрезидент в света. Той казва, че сме чудесен екип. И аз мисля така - свикнали сме навсякъде да сме заедно и всичко да си поделяме. Когато намерим храна я делим на две. Понякога жената от хлебарницата на другата улица му дава хляб, а той го разделя на четири парчета – две за него и две за мен. Той изяжда първо едното, а другото го оставя за после, а аз го поглеждам и правя каквото и той, защото знам че е много умен и винаги е прав.
Аз също му помагам. Веднъж една група пияни момчета минаха покрай нас, видяха го, започнаха да го ритат и да му викат “Що спиш на пейката бе циганин, намери си работа”. Аз започнах да лая, ухапах единия и те избягаха.
Така си живеем ние, всичко си поделяме и си помагаме. Дори сме решили някой ден да напишем книга. Той ми каза, че аз ще я напиша защото съм имал заложби на добър писател. Ама ми каза да изчакам малко, защото светът още не е готов да чуе нашата история....

ОТ НЮ ЙОРК ДО БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ЕДИН ОБЕКТИВ

Той е фотограф на Нюйоркското музикално списание „Billboard”, но посети България само като турист. Дори и професионалният си фотоапарат беше заменил с джобен – аматьорски вариант и предпочиташе да е пред обектива му, а не зад него. „Фотограф в отпуска” – често се шегуваше той и гледаше да се наслади максимално на десетте си почивни дни в България.
Разказа ни, че бил тръгнал от Ню Йорк с много резерви и страхове, нямал представа какво би могъл да очаква от намиращата се на другият край на света малка България. Търсел информация в Internet, но това което намирал там било информация за това как да си опазиш портфейла от циганки – джебчийки или че българите кимали при „ДА” и „НЕ” в обратната на другият свят страна. В момента, в който кацнал на летището и видял познатите лица обаче, разбрал, че няма от какво да се бои.
Срещна се с градската атмосфера на София, стана част от празнуващи осми декември студенти в зимния курорт Банско, наслади се на историческа разходка из калдъръмени улички на Копривщица и се потопи в зимната приказка в Боровец.
„Природата на България е изумителна, никога не съм предполагал, че съществуват такива величествени планини...” с типичната си американска любезност отговаряше той пред всеки, който го попита какви са му впечатленията от страната ни. А желаещите да го попитат не бяха малко.
„Хората са невероятно любезни с мен, не бях очаквал такова нещо, имах контакт с много хора, и никой не ми каза една лоша дума, никой не ме погледна „накриво”. В първият момент като гледах от прозореца на таксито, сериозните лица на натъпканите в автобусите на градският транспорт лица си мислех, колко студени хора живеят тук, но колкото повече общувах с тях виждах колко са топли и емоционални.”
Изумлението му от историята ни беше голямо, а аз с нескрито удоволствие цитирах важни дати и години от историята ни и отбелязвах че през това време Америка е била обитавана само от индианци или, че Колумб дори и не си е помислял да тръгне на изследователски поход, а той примирено се съгласяваше.

Опитах се максимално да го запозная с българската национална кухня, постарах се да опита всичко от „Шопска салата”, през „Сарми” и „Пилешка кавърма”, до „Бански старец” и „Мешана скара”. Единствените неща, които не му харесаха бяха Айран и „Пилешки дробчета”.


„Всичко, което опитах беше, толкова „изпълнено с вкус”, не съм опитвал нещо по вкусно.” За съжаление ракията му се видя прекалено силна, но за сметка на това българската бирата стана едно от най- любимите му питиета.
Няколко пъти му зададох въпроса „Кое нещо те изненада неприятно?” на първите няколко пъти любезно отмина въпроса ми, но след упоритото ми настояване получих и своят отговор.
„Изненадаха ме софийските улици, многобройните дупки по тях и спрелите по тротоарите коли, хората нямаха от къде да минават. Изненадаха ме също и големите контейнери за смет сложени по тротоарите дори на централните градски улици, а също и чакащите в студа хора по спирките на градски транспорт, не знам дали е така, но изглеждаха сякаш чакат вечно...”

Другите неща, които го поразиха бяха колите на газ, стори му се изключително рисковано и опасно да „има толкова много подвижни бомби по пътя.”
На раздяла на летището ми каза „Нямам търпение да се върна пак, но този път през пролетта, зимата ми се стори малко студена.” А аз нямам търпение да го посрещна отново през пролетта защото искам да го запозная с още много неща от българската култура.